Коментар на Фондация за достъп до права във връзка със законопрокета на Министерски съвет


Източник: Фондация за достъп до права

Мерките за ограничаване свободата на придвижване и за задържане на търсещи закрила, предложени със законопроекта на Министерски съвет на Република България на 13 ноември 2013 година

Със законопроекта[1] за изменение и допълнение на Закона за убежището и бежанците, приет от Министерски съвет на Република България на 13 ноември 2013 година, се предвиждат следните мерки, ограничаващи свободата на придвижване на търсещите закрила в България:

1)    При получено разрешение от Държавната агенция за бежанците (ДАБ) за настаняване за своя сметка на избран външен адрес, търсещият закрила е задължен да не променя определения адрес, без разрешение от съответно длъжностно лице от ДАБ;

2)    Търсещите закрила се задължават да не навлизат в определени от председателя на ДАБ зони и да не напускат определените им от председателя на ДАБ или оправомощено от него длъжностно лице зони;

3)    Спрямо търсещите закрила може да се налага мярката „задължително явяване пред длъжностно лице от Държавната агенция за бежанците на всеки две седмици“ като алтернатива на задържането;

4)    Спрямо търсещите закрила може да се налага мярката „парична гаранция“ като алтернатива на задържането;

5)    Търсещите закрила могат да бъдат задържани в „център от затворен тип“.

Посочените мерки са принципно допустими спрямо търсещите закрила (за разлика от получилите статут) съгласно правото на Европейския съюз, а именно, Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила. Те не са задължителни съгласно тази Директива. Директивата на Европейския съюз само прецизира условията за прилагането им и въвежда гаранции срещу произволното им прилагане.

Законопроектът на Министерски съвет предвижда мерките „задължително явяване пред длъжностно лице от Държавната агенция за бежанците на всеки две седмици“ и „парична гаранция“ да се налагат с решение на председателя на Държавната агенция за бежанците или оправомощено от него длъжностно лице по ред, определен с акт на Министерски съвет. Тоест, не се предвижда този ред да бъде уреден с акт с ранга на закон, приет от Народното събрание, и към този момент той все още не е известен.

По отношение на определянето на зони на придвижване или зони на забранено придвижване и по отношение на задържането, законопроектът на Министерски съвет само частично въвежда гаранциите, предвидени в чл. 7 – 11 от Директива 2013/33.

На първо място, законопроектът на МС не въвежда изискването за право на обжалване и бърз съдебен контрол на наложените мерки.

В нарушение на член 26 във връзка с член 7 от Директива 2013/33, законопроектът на Министерски съвет не предвижда право на жалба и съдебен контрол спрямо определянето на зони от ДАБ.

По отношение на задържането (което заблуждаващо в законопроекта се нарича „временно настаняване в център от затворен тип“) не се предвижда правото на подаване на жалба срещу решението за задържане. Това противоречи на член 9, ал. 3 от Директива 2013/33, съгласно който „когато задържането е разпоредено от административните органи, държавите членки осигуряват бърз съдебен контрол за законосъобразността на задържането, който се провежда служебно и/или по искане на кандидата“. В българския законопроект е предвиден единствено съдебен контрол на продължителността на задържането при промяна на обстоятелствата, наложили задържането. Следва да се има предвид, че Директивата на ЕС предвижда както право на обжалване на първоначалното решение за налагане на задържането (алинея 3 на член 9), така и право на обжалване на продължителността на задържането (алинея 5 на член 9). В българския законопроект първото право не е предвидено.

Що се отнася до предвидения в законопроекта съдебен контрол на продължителността на задържането, уредбата противоречи на изискванията за бързина и ефективност на съдебната защита. Министерски съвет предлага съдът да се произнася с определение в закрито заседание, без насрочване на открито съдебно заседание с участието на страните. Това означава, че задържаното лице няма да има възможност да вземе ефективно участие в съдебния процес и при служебно гледане на делото съдебното решение може да бъде постановено само въз основа на доказателствата, представени от задържащия орган. Върховният административен съд на Република България вече се е произнасял, че подобна практика противоречи на правото на Европейския съюз.[2] Наред с това, законопроектът предвижда решението на първоинстанционния съд да бъде обжалвано по общия ред на Административнопроцесуалния кодекс. Като не се дава приоритет в сроковете за съдебно разглеждане на този тип дела, насрочването и произнасянето от последната съдебна инстанция може да продължи задържането с около една година. Последното противоречи на изискването за бърз съдебен контрол.

Законопроектът на Министерски съвет не споменава и изричното изискване на член 9, алинея 1 от Директива 2013/33 за това, че търсещият закрила „се задържа единствено за възможно най-кратък срок“, а „административните процедури, които се отнасят до основанията за задържане, се изпълняват надлежно“.

Законопроектът на Министерски съвет пропуска да въведе и задължението на държавните органи да предоставят информация на търсещите закрила. Съгласно член 9, ал.4 от Директива 2013/33, „задържаните кандидати се уведомяват незабавно в писмена форма на език, който разбират или за който има достатъчно основания да се предполага, че разбират, за основанията за задържането и за процедурите, предвидени в националното право за оспорване на заповедта за задържане, както и за възможността да поиска безплатна правна помощ и безплатно представителство.“. Освен това, съгласно чл.10, ал.5 от Директива 2013/33, на търсещите закрила редовно се предоставя информация за правилата, които се прилагат в центъра за задържане, и за техните права и задължения.

Необходимо е в законопроекта да се прецизират и условията, при които е допустимо ограничаване правото на придвижване на търсещите закрила. Така понастоящем законопроектът пропуска да възпроизведе изискването на член 8, ал.3, б.“г“ от Директивата на ЕС за това, че при текущо имиграционно задържане на търсещ закрила поради незаконно пресичане на границата, продължаването на неговото задържане в качеството на търсещ закрила е допустимо, само ако преди това кандидатът за закрила вече е имал възможност за достъп до процедурата за предоставяне на убежище. Въвеждането на посоченото изискване на правото на ЕС е особено важно с оглед на това, че в България търсещите закрила биват задържани като нелегални имигранти при пресичане на границата и съответно преди задържането обикновено нямат възможност за регистрация от ДАБ. Не съответства на член 7, ал.2 от Директива 2013/33 и липсата на изрично и точно въвеждане на условията, при които е допустимо определянето на зони от председателя на ДАБ.

Търсещите закрила имат право директно да се позовават на Директива 2013/33/ЕС пред националните органи, когато националният закон въвежда директивата само частично или противоречи на нея. Пропускането на някои от важните гаранции за спазване на човешките права в българския закон няма да доведе до отпадане на тяхната задължителност, а само ще намали нивото на правна сигурност и ще увеличи осъдителните съдебни дела срещу страната ни.  С оглед на гореизложеното, Фондация за достъп до права призовава българското Народно събрание да съобрази приложимото право на Европейския съюз в неговата цялост.

Доктор Валерия Иларева,

Председател на Фондация за достъп до права – ФАР

www.farbg.eu

Download PDF version


[1] Към края на 13 ноември 2013 година законопроектът е достъпен на интернет страницата на Държавната агенция за бежанците на адресhttp://www.aref.government.bg/?cat=12

[2] Определение по адм.дело № 2724/2010 по описа на ВАСhttp://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/b29a75ea3ca53efbc2257727003a92a6?OpenDocument